Един човек стоял до блатото и видял вътре друг – затънал до шия. Не се замислил – хванал се за един корен, хвърлил се в калта и успял да докопа ръката му. С неимоверни усилия го измъкнал на брега. „Защо ме извади?” – попитал спасеният. „Ами ти беше до шия в блатото” – казал спасителят. „Но, аз там живея...”
Това разказва героят Андрей Горчаков (Олег Янковски) във филма на Андрей Тарковски „Носталгия”.
Интересно е, че точно тази сцена не се цитира от анализаторите (поне тези, които аз намерих и прочетах, а те – вярвайте, не са малко). Вероятно в НАТФИЗ този сериозен детайл се изучава и би било интересно как се коментира.
Блатото е лесна и нагледна метафора, а тази притча е своеобразен ключ към разгадаването на тънките авторови послания.
Главният ключ във филма, като художествено произведение, е заглавието му: „Носталгия”. Сюжетът ползва, като повод, издирването на исторически факти за руския музикант от ХVІІ-ти век Павел Сосновски, крепостен селянин, избягал в Италия и когото носталгията връща в Русия, където се самоубива. Но сюжетът на филма бързо изоставя тази следа.
Каква носталгия намира там Тарковски?
След този филм той остава на Запад като невъзвращенец. Най-лесното и банално обяснение е, че „омерзен от цензурата”, той избира Италия, където да се радва на европейската култура, да твори и да се изразява свободно. Твърде му е рано, все още не вкусил сладостта на успеха, за да се отдаде на тази „швейцарска болест”, иначе защо да остава, като така или иначе е реализирал продукцията. Освен това той сам казва във филма: „Притрябвали са ми вашите красоти”. Според мен по-вероятната причина за бягството му е именно тежкото боледуване, което се е проявявало още тогава и в последствие е станало фатално, и надеждата за неговото излекуване в авторитетните клиники зад „Желязната завеса”. По този начин тази носталгия става предопределена.
Може би това състояние на духа е използвано (е било причина) и за художествената интерпретация на носталгията. Интересно, какво ли е било първоначалното, оперативното заглавие на сценария. „Проблем (за носталгията) са границите между другите, между отделните човешки същества, разминаващи се като отражения, без да се срещат истински.” (Тони Николов). Това състояние е вградено в Тарковски, намираме го и във филма му „Огледало”, макар и в по-личностен план.
Но да се върнем към не по-малко важния ключ към тази творба.
Много вода има във филмите на Тарковски („Сталкер”, Огледало”, дори в „Соларис”,, в идеята за разумния Океан, макар там да не я виждаме) – разшифрова се като образ на времето. От друга страна, не е тайна, че водата през вековете е приемана като астрален образ на светлината. Не би трябвало Тарковски да не знае това. В „Носталгия” тя тече отвсякъде – отгоре, по пода, по земята, огледалата я умножават, вместява се в минералните басейни. До нея героят поляга и изпада в покой (почти идентично при „Сталкер”). В Кинофорум „Моят филм” (вж. Приложенията) се разпознава като бавна, чиста, прозрачна вода, но анализаторите там не пропускат множеството предмети, разхвърляни на дъното й, като изхвърлени отпадъци. Тези предмети я замърсяват, наред с утайката от пръст, заедно със сивотата на отлаганията в пресушения за почистване! Баньо Виньони, чието дъно трябва три пъти да бъде обходено, за да се занесе горящата свещ на другия бряг.
Да, това е БЛАТОТО. И ако под Блато се разбере родината на Тарковски, както обикновено е банално удобно, ще бъде жалко и несъстоятелно. Блатото е навсякъде. Всеки живее в своето Блато. Затова и Доменико се самозапалва.
Филмът винаги създава у мен особено състояние на духа: катарзис от мига на деня, начало на пътя съм смисъла, по който всеки, като слепец, би тръгнал, стига да надживее мимолетността на фалшивия уют и носталгия, носталгия към хубавото кино.
ИНТЕРЕСНИ МЕСТА ПО ТЕМАТА
*
Дълги кадри, заснети от статична позиция и зрителят трудно може да направи разграничение между реално и имагинерно време, спомен или сън, биват наречени "в стил Тарковски“.
Maрия Петкова, „Парадоксът Тарковски”,
https://atrakcia.bg/article/1-avangart/1510-paradoksat-tarkovski*
„Носталгия” е филм сюрреален и ониричен, потопен във видения на сън и наяве, сякаш екранизация на „Сънят на смешния човек” на Достоевски, но в логиката на „Божествена комедия” на Данте.
Статия на Тони Николов
https://kultura.bg/web/%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B3%D0%B8%D1%8F/*
Кинофорум „Моят филм”
Анализи на Тони Николов - философ, журналист и преводач. Главен редактор на Портал Култура (kultura.bg/web), поканен от Васил Прасков за лекторията след гледане на филма
https://culturecenter-su.org/7314/
