***

 

Слушам прелюдията "Следобедът на един фавн" и импресията на Дебюси ме разтваря. Той кореспондира с буколиката на Маларме.

Но "тъй свеж, пред здрач да розовея [...] в шубрака на съня" е толкова нелепо! Така прибързано презряна е пошлстта на плътта! Тя е колика в увенчания с възглавница от пух корем[i] на кривоногия сатир, орисан с вечна похотлива страст, безчуствен за реката мисли на човека.

---

[i] Христо Смирненски, "На гости при дявола": "...беляза своя символ синодален/ с една възглавница от пух."

***

 

"Някогашните преживявания на някогашните хора оживяваха от струните и освобождаваха, също като сухи дърва в огън, пламъка на горящата душа."[i]

 

Толкова много мисли.

Трябва да ги изговорим и да ги напишем, за да не смеят да се върнат, иначе как ще заспим в нирвана.

„Излиза, че главата на човек не може нито за секунда да не мисли. Гледай ти как е устроена тая пущина — щеш или не щеш, ама едната мисъл води друга и тъй си се нижат, без да имат край, навярно докато не умре човек!“[ii]

Винаги има нещо в нас, което ще пропуснем да извадим, заради нелепо обстоятелство или колебание, поради страх да не нарушим въведено правило или утвърден канон и ще се удавим в престоялата му смрад, когато ферментира в нас. А извадим ли го късно, може да е мъртвородено. Някой може да чака точно тази йота, която досега му се е губила, за да стори своето раждане.

---

[i] Чингиз Айтматов, "Денят по-дълъг е от век",

[ii] Чингиз Айтматов, "Денят по-дълъг е от век", в мислите на Едигей